Капитализъм без край
Автор: Мартин Петрушев Следвайте " Гласове " в Телеграм
Капитализмът стана безалтернативен, когато даде обещание, че неговото бъдеще може да бъде само и единствено усъвършенствана версия на заложеното от самия него настояще. А това настояще се поддържа посредством приравняване на всичко, в това число и предишното, до оголената му експлоатационна стойност на буржоазен артикул. Затова капиталистическото бъдеще по наложителност значи напредък посредством възходяща употреба. Марк Фишър, който през 2009-та година написа късата, само че фундаментална за нашия век книга „ Капиталистическият натурализъм “ и в нея предлага размитото към този момент разбиране постмодернизъм да се размени с буржоазен натурализъм, казва:
Силата на капиталистическия натурализъм частично произтича от метода, по който той усвоява и използва цялата предшестваща история. Това е един от резултатите на присъщата му „ система за равностойност “, която може да припише парична стойност на всички културни предмети – без значение дали става дума за религиозна икона, порнография или „ Капиталът “.
С това капитализмът убива културата. След първичните си качествени проявления, които повдигат стандарта на живот в дадени географски ширини, капитализмът се извращава в желанието си за все по-голямо разгръщане и последователно стартира да прояжда всичко, до което се допре. А мъчно бихме се сетили за нещо, което да не е докоснал. Рамката му към този момент е толкоз световна, че всяка антикапиталистическа наклонност единствено подхранва самия капитализъм със своето по предписание насмешливо и маргинално държание. Затова към този момент е невъзможна същинска гражданска война, а единствено симулакър на гражданска война, която да подсети кой е действителният състезател на сцената. В упомената книга Марк Фишър написа по какъв начин в киноиндустрията постоянно „ злите “ са в облика на буржоазен корпорации, които феновете побеждават посредством основните воин и добавя: „ филмът изиграва антикапитализма ни вместо нас, като по този начин ни разрешава да продължим с безнаказаната консумация. “ Всички антикапиталистически настроения се явяват по-скоро като игра на антикапитализъм, която отваря клапана, с цел да отпусне малко пара.
Населението беше превъзпитано да има вяра в капитализма като в единственото решение, края на историята и върха на цивилизацията, а народомасите се втурнаха стремително към него и безусловно се издавят по моретата, единствено и единствено да вкопчат нокти в неговата финансова пирамида. Отникъде не се задава опция – Китай е хибриден капитализъм, Русия е олигархичен капитализъм, западният свят продаде своите страни на наднационалните корпорации, а Африка и Южна Америка гонят капиталистическите стандарти и се приравняват по тях. Това е авансово обречено придвижване. Приобщаването на още хора в тази система за хищническа употреба, фактически прави по-голямата част от човечеството ненужна, тъй като въвличането на всички в култа към всевечното повишаване прави този фетиш на практика неизпълним.
Социалната стандартизация на консумеризма и нападателната реклама кара хората да използват неща, от които нямат действителна потребност. Според проучване (описано в книгата на Димитър Събев „ Маркетинг, ползване и стопански напредък “) средностатистическият американец е подложен на 5000 рекламни сигнала на ден. За съпоставяне може да кажем, че един ден, част от който прекарваме в сън, има 1440 минути. Грубата сметка е, че средностатистическият американец е трансформирал будното си време в платформа, до която във всяка една минута пет реклами получават свободен достъп. Това абсолютно нахлуване в персоналното пространство цели да изстиска целия вероятен капацитет за ползване и да те накара да се почувстваш безпаричен и трагичен, в случай че не можеш да потребиш всичко и на всички места. Но колкото повече хора се разболяват от желанието за това ускорено ползване, толкоз по-наложително става понижаването на консумационния стандарт.
С времето западно-капиталистическият поток от бързащи хора, безконечни отлепени от вчерашното себе си в гонене на несметни благосъстояния, плъзна във всички страни и обществено прослойки. Поражда се егоистичен и озъбено-корпоративен порив на живеене, в който човеконенавистните пориви се маскират с обидно плоско двуличие. Зад всичко това стои един замъглен център, който Фишър доста успешно съпоставя със „ Замъка “ на Кафка. Нароени по колцентровете плебеи на технокрацията поемат целия антикапиталистически яд върху себе си, а телефонна връзка с вътрешността на замъка няма.
Днес социализмът, национализмът, олигархията, технокрацията, лявото, дясното, либерализмът, консерватизмът или което и да било размито или не до такава степен политическо разбиране, не се стреми да пребори капитализма, а да го овладее в своя изгода. Тук очевидно най-добре се оправя технокрацията с нейния коренно позитивистичен светоглед. Тя взема превес в най-ключовата борба – кой ще капитализира всичко – от природата през животните до най-недостъпните кътчета на човешкото тяло. Ако можеше, всяка телесна клетка, всяко невронно окончание щяха да станат обект на капитализацията. Желанията, кликовете, лайковете, крачките в магазина, секундите на бензиностанцията, празните пространства към пътните платна – всичко това е капитал. Самата рецензия на капитализма се капитализира и този текст е образец за това. Телефони, екрани, слушалки, сторита, реклами, вести – даже да успее да се изключи за миг от всичко това, актуалният човек го държи на една ръка разстояние, тъй като е развил взаимозависимост към него. Трудността да мислим опция на капитализма идва от това, че постоянно концепцията за тази алтернативата стига до нас, единствено когато се включим назад в неговия поток. Това може да е причина да изпаднем в правомерна суматоха, само че тази суматоха незабавно ще стане обект на капитализацията, тъй като машината се специализирала в монетизацията на страха и отклоненията в човешката душeвност. И по този начин кръгът се затваря.
Само лека отдалеченост е задоволителна, с цел да забележим по какъв начин капитализмът се намесва във всяка свободна ниша – паразитира върху екологичните произшествия, войните и политическите несъгласия, постоянно основани от самия него по същата причина. Той изтласква идеологиите и религиите, тъй като цели да ги замести, и е апатичен към обществената политика, пенсионерите и раждаемостта, в случай че те не подвигат неговия марж на облага. Внучетата към този момент са по-склонни да продадат баба си и дядо си, с цел да търкат билетчетата на капиталистическите си мечти, в сравнение с да развият умеенето да употребяват мозъка или ръцете си. А когато протрият пребогато стотинки в билетчета, се стичат в София, залепват по седалките на колцентровете и стават боксови круши на едрия капитал.
Дали сме обречени да живеем в стомаха на този световен кит? По-скоро да, изключително с киберпространстовото, пришито в джоба ни. Но да допуснем, че има опция. Да си представим, че свещеният джихад в Близкия Изток не е част от капитализма, макар оръжейната промишленост, която го подхранва. Това ли бихме желали? Или да разгледаме четвъртата политическа доктрина. Дугин е прецизен в рецензията си към капитализма и неолиберазлизма – той обрисува по какъв начин посредством либерализацията индивидът изважда от цялото самия себе си, а капитализмът бърза да приватизира извадената част. Така основаването на индивидуума като постмодерен конструкт, също се оказва обект на капитализация. Но Дугин желае съвсем принудително да интегрира индивида назад в цялото по метод, който може да се оприличи със заветен джихад против капитализма. При това той желае да зачеркне целия модернизъм и високата просвета на 20-ти век, единствено тъй като тя стъпва върху индивидуализацията, което е изцяло недопустимо. Но в случай че се търси опция, тя би трябвало да е в сходен мащаб и да
стъпва върху метафизиката, с цел да се захване със самия корен на казуса, който към този момент е надълбоко антропологичен. Струва ми се, че основаването на различен модел на капитализма е единственият метод да оцелеем като тип на тази планета. А друга няма, колкото и да се пробват да ни продават фантазии за завземане на космоса, с цел да оправдаят безграничното капиталистическо разгръщане. Ако в действителност капитализмът е най-хубавото, което човечеството може да измисли, то тогава няма излаз от бездната на безидейната постчовешка неизбежност.
